Докато правех нещо.. ми дойде следната мисъл в главата... като се има предвид какво правех не мога да си обясня как точно за това се сетих, но както и да е... реших да го споделя..
Та...
Питам се, когато ти се отдава възможност да направиш нещо, от което да се чувстваш горд и смел, правиш го уж за някого (промерно някакъв голям жест към някой важен човек за теб, да кажем за гаджето или за добър приятел), но всъщност го правиш за себе си, изкарзваш го безрезервна постъпка, а всъщност е режисирана, обмислял си варианти на нейното изпълнение десетки пъти, но просто не си имал възможността да я реализираш по простата причина че не е имало човек до теб, който да я предизвика, и който ще я оцени и възвеличае... който ще ти е благодарен, ако не в дадения момент то след време. Нямал си катализатор. И веднъж когато това се случи, когато перфектната възможност дойде, ти дори да си уж "прекрачил себе си" пак вътрешно си горд а външно отдаваш постъпката си в чест на някой друг...
дам.. наистина доста добър въпрос.. Ако направиш нещо добро за някого, но с цел да се издигнеш в чуждите очи.. до колко това нещо е добро?
Дали това, че си помогнал автоматично ти дава правото да се възгордееш и да парадираш до някаква степен или смисълът на стореното се губи поради нечистите ти подбуди..
И въпросът е - кога правим нещо истински ЗА другия без да се гордеем от себе си, наистина безрезервно... безплатно дет' се вика, без да очакваш нищо насреща. И колко хора са склонни да си признаят, че през съзнателния си живот никога не са били водени в действията си безкористно, а от "задни" мисли и с няколко хода напред на ум. Естествено ще кажете, че това е неизменима част от живота ни, но дали пък няма хора, които да живеят именно по този добронамерен "чист" и благороден начин?
Представете си го така, образно казано:
АЗ(голям жест, много усилия и тнт) >>>>>НЯКОЙ(благодарен) =0
Няма коментари:
Публикуване на коментар