Ще падне мрак. Ще завали.
И мълния дори ще блесне.
Ще бъда цялa. И живa. А ти?
Далеч от мене. В неизвестност.
И само този тъжен стих
за теб, ръждиво ще напомня.
Отдавна вече не боли.
Ръцете ми не са сиротни.
Сега прегръщам самота
и сякаш в нея съм се влюбилa.
Аз свикнах много да мълча
и в тишината своя да се губя.
Все още полупразното легло
в кошмарите си ме приспива.
Не те сънувам. Знам защо -
кошмарите не са красиви.
Ти беше. Като цялата земя
разпукала се, в китната си пролет.
С онези жеравни ята,
с тревиците, едва наболи...
Отдавна беше. В друг сезон.
Сега навън настъпва есен.
Сега тъмнее небосклон
и пее тъжната си песен.
Ще падне мрак. Ще завали.
Земята кално ще притихне.
Ще бъда цялa. И живa. Дали?
I βез тебe животът има смисъл!
Няма коментари:
Публикуване на коментар