събота, 21 август 2010 г.

Островът на моята самота

Това бе темата на едно есе, което писах в 10ти клас (ако трябва да съм точна, датата е 22.03.2006 г)

Наскоро почиствах един шкаф със стари тетрадки и учебници и се зачетох във вече пожълтелите му страници, затова реших да си направя труда да го напиша тук, за да го имам завинаги:

                    Островът на моята самота

Какво е самотата? Напоследък доста често се улавям , че мисля за нея. Самотата- моя приятелка, но и мой кошмар. А как бих живяла на безлюден остров, съвсем сама, далеч от всички неща и всички  хора, които заемат огромна част от живота ми- просто не бих могла!

Всеки ден ми се случва да бъда самотна, всеки ден, но с различна степен, защото някой път успявам да се откъсна и отърва от лапите ѝ, но в повечето време празнувам и тъгувам навсякъде с нея, дори когато съм в шумна и весела компания, когато съм сред своите приятели, роднини, съученици, заобиколена от познати или непознати. Много често ми се случва така, че се чувствам “свой сред чужди и чужд сред свои” – това май е някаква част от  чувството да бъдеш самотен.  Много пъти съм се чудила защо ми се случва да изживявам това чувство и всеки път отговорът е все по-различен от предишния. Да си призная, не съм от момичетата, които могат да се похвалят, че имат много приятели, не съм и от тези, които имат компания, с която често да се събират. Понякога се чувствам много добре, когато съм сред хората около мен, а понякога имам чувството, че съм “невидима” за околните и че целият град един остров, който обитавам, заедно с други същества, които са много по-различни от мен. Все пак и аз като всички останали съм се събирала с приятели и съм се веселила с компании, обаче като се върна назад в спомените си, винаги съм била малко встрани от събитията- като един страничен наблюдател на живота си, което те прави различен, странен и добиваш чувството, че си сам на един доста модерен остров, снабден с цсички блага, които може да ти предостави, но без човек, който да те разбира и мисли като теб.

В повечето случаи, когато посещавам острова на моята самота и чувствам Габрово като такъв, причините са породени от изпадането ми в някакво депресивно състояние, което ме кара да прегърна моя неизменен приятел-самотата, когато се чувствам предадена и наранена от грешките на приятелите ми, когато разлиствам купища телефонни номера в телефона си, а осъзнавам, че няма какво ново да си кажем или когато се чувствам забравена от хората, на които държа.

И все пак, доволна съм от своя остров, независимо дали е на остров Габрово или в град Габрово- и двете места са чудесни и за предпочитане пред истински необитаем остров, заобиколен от едно безкрайно море, без никаква музика ( за мен живота е музика- не бих понесла да чувам само шума на вълните, крясъците на птици и подухващия бриз), да живея и да се сблъсквам всеки ден с различни опасности и несгоди, както и с всичко нецивилизовано, да бъда застрашавана от смъртни опасности, да ми се случват безброй беди, да живея в отчайваща изолация и всеки един ден да имам нови изпитания и нови лишения- не бих се справила с всичко това! Не бих се справила, защото нямам силната воля, предприемчивост, силния оптимизъм, психическата устойчивост, трудолюбието, постоянството и най-вече здравия разум- качествата, които героят на Даниел Дефо- Робинзон Крузо притежава. Той се бори 28 години за живота си, а аз не бих издържала нито една, всеки ден се сблъсква с дивите, с природата,  а аз живея в един цивилизован свят и не бих оцеляла в подобна среда, всеки ден той се бори и със себе си, съхранява се физически и се преражда нравствено с помощта на думите, които издълбава на камъка над входа на своя дом-пещера “Набожност! Работа! Умереност!”, а аз не притежавам и тези качества и те няма как дами помогнат да се преборя със себе си да продължа да се боря за живота си. За мен живота е даденост и дори когато съм на моя остров, аз знам, че пак ще живея , докато Робинзон знае, че това никак не е вярно и дори след като отново заживява в цивилизования свят, знае, че всичко, което притежава, дори и живота му, не му принадлежи, че не може да разполага с него, както и с всички останали неща, които са необходими, за да живееш. Робинзон узнава смисъла на живота, той знае истинската причина, заради която всички ние сме живи- смисъла на живота е да се научим как да го живеем. В днешно време много малко хора са научили как-повечето хора умират, без да са разбрали как да живеят, без да са разбрали смисъла на живота, това очаква и мен.

Ако Робинзон е най-добрият ученик на Земята, то Самотата е най-големият учител за всички нас, независимо къде я изживяваме- дали на пуст, безлюден и лишен от всякакви блага на модерните времена остров, или на “остров”, който разполага с всичко, което е необходимо на човека, живеещ в 21-ви век, за да живее, но все пак да бъде самотен и да осъзнае много неща за живота. Аз научих чрез учителя, наречен Самота, но и чрез ученика Робинзон, че животът не е само музика, забавления, веселби, празници и безкрайно щастие. Научих,че животът е и мъка-никой не я преодолява напълно, той е и пътешествие- нямаме  карта, само едно сърце-компас, което винаги сочи болката, той е и приключение-страх ни е да го осъществим, защото никой не е излязъл жив от него, той е предизвикателство- посрещаме го всеки ден, но не може да го победим, той е подарък, който не оценяваме, грешка, която понякога осъзнаваме, цел, която си поставяме, песен, чиито текст, никой не е успял да напише, игра, която играем без да знаем правилата, знание, което учим бързо, но прилагайки знанията си, показваме, че нищо не сме научили. Самотата учи всеки един от нас, че живота има различни страни, тя ни насочва към смисъла на живота- как той трябва да бъде изживян, независимо дали ще попаднем на необитаем остров.

Няма коментари: