неделя, 30 ноември 2008 г.

Зима иде, сняг се сипе :)

Усещам как наближава. Студа. Любимото ми време от годината. Обичам лятото, пролетта, но нищо не ми харесва толкова, както настъпващата есен и зимата. И ако може да са студени, дори люти... Обожавам, да стоя в топлата стая, застанала зад  прозореца, и да наблюдавам как вали - за предпочитане сняг. Да вие снежни вихрушки, студ да пука и дърво и камък, а аз да стоя разсъблечена зад прозореца. И да ми е топло, от радиатора, на който съм се опряла. И радостно, от факта, че съм на тихо, спокойно, топло местенце, което си е само мое. Обожавам, наистина…
Обикновено наблюдавам танцуващите завихрени снежинки, хората - ако някой се престраши да излезе в този студ, гледам как мъчително се бори със вихрушката от сняг и бавно напредва между преспите, свит от вцепеняващия студ навън. В такива съзерцателни моменти обикновено мисля. Ама много хубави мисли ми идват. Една след друга, на колонки, във редички, понякога се блъскат една в друга в надпревара коя по-напред да избера... Едни такива топлички, весели... като парното, чиято топлина лети около мен и стопля голото ми тяло. Понякога тъжни, и ме завладяват в продължение на часове... Мисля за много неща - обикновено за себе си и за живота. Понякога и за хората. Например онзи човек - ей там… дето едва пристъпя по прясно навалялия сняг… Но обикновено мисля за себе си. Интересното е, че не ми омръзва, незнайно защо. Как от една простичка мисъл, се поражда втора, после трета, четвърта... докато се наредят като низ, като броеница, и докато осъзная, че съм се отнесла в спомени, отминали във годините, потопила съм се в друг свят, а спомняйки си за него се превръща в някак си по-красив, вълшебен, очарователен, малко далечен, но топъл... като топлината, която ме обгръща зад прозореца...

събота, 1 ноември 2008 г.

НЕПОЗНАТИЯТ

Мари-Клер БАНКАР
съвременна поетеса
НЕПОЗНАТИЯТ


Вървя в смразяващата самота на книгите:
сърцето ми замръзва
със свойте спомени замръзнали.
И хлопа вятърът кепенците.
Ноември.
Бе нужен цял живот да може тракащите клони
да ни накарат истински да чакаме.
Там, зад градината,
отвъд годините, които са пред нас,
са струпани бодливите черупки на опадалите кестени.
Димят пожарите на есента в мъглата
и в лилавеещите се прозорци.
Наистина ноември.
Нещата са си по местата.
А непознатият е между другото наблизо
като тревожна птица.

ОБИЧАМ ТЕ

Пол ЕЛЮАР
1895-1952

Обичам те за всичките жени които не познавам
Обичам те за всички времена в които аз не съм живял
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл
И за топящия се сняг за първите цветя напролет
За животинките които от хората не се изобщо плашат
Обичам те за да обичам
Обичам те за всичките жени които не обичам
В кого да се огледам ако не в самата теб не се и виждам
Без теб не виждам нищо аз пустиня безпределна само
Между отдавна и сега
Успявах често от смъртта бедняшка аз да се избавя
Не можех да пробия гладката стена на мойто огледало
И трябваше живота дума по дума сам да разгадая
Като в забрава
Обичам те за твойта мъдрост мъдростта която не познавам
Обичам те за твойто здраве
Обичам те напук на всичките илюзии
И за безсмъртното сърце което сам не притежавам
О ти съмнението вечно и самият разум
И онова огромно слънце с което аз съм пак начело
Уверен в себе си
*   *   *
За да имаш любима представа за всичките мои желания
разпали свойте устни в небето на думите като звезда
и целувките в живата нощ и браздата
на ръцете ти около мен.
Като пламък победен
непрестанно сияят в света
мойте сънища скъпа.
А когато те няма до мен
аз сънувам че спя аз сънувам че спя и сънувам.
жена с прасци от нежната сърцевина на бъза
жена със стъпала оставящи по пясъка следи
със стъпала две връзки ключове с пети на докери
                                                в пристанищната кръчма
жена с източен врат едва покълнал ечемик
и с гърло Златна долина за срещи
дори в леговището на пороя
жена с гърди от мрак
с гърди къртичини покрай морето
и тигли с разтопен рубин
гърди видение на росна роза
жена с корем като ветрилото разгърнато на дните
с корем заоблен исполински нокът
и гръб политнала нагоре птица
о гръб живак
о гръб от светлина
и с тил от гладък камък и от овлажняла креда
от полета на чаша току-що изпита
и с ханшове извити лодки
изваяни от блясък и перата на стрела
от дългите пера на бял паун
о ханшове везна успокоена
жена със задник пясъчник и азбест
жена със задник като гръб на лебед
жена със задник като пролет
жена със секс от перуника
жена със секс врата на златна мина птицечовка
жена със секс от алга и бонбони старовремски
жена със секс от огледало
жена с очи набъбнали от сълзи
очи с лилави свитки от оръжия старинни
                                                  и стрелки магнитни
жена с очи като савана
жена с очи вода за жадния затворник
жена с очи горичка тръпнеща под екота на брадвата
очи либела пълна не с вода трептяща само
                                       но и с въздух огън и земя.

ИЗРИЧАНЕ НА ЕДНО ЧУВСТВО НАРЕЧЕНО ТЪГУВАНЕ

ето как беше (лежах в леглото и гледах телевизия)  
и ненaдeйно в мислите ми се появиха няколко имена  
например еди кой си и еди кой си (съвсем като слънцето и като месечината)  
отначало мислех да погледам телевизия и да заспя  
дори не обръщах внимание какво дават  
но сега (не можех да заспя, наистина не можех)  
си казах стани, стани и въведи имената в компютъра  
като следобеден порой (дори по-бурно от порой)  
казах си: хайде стани  
не бива заради Сяо Ли  
да забравиш самата Сяо Ли  
кой знае какво прави тя в момента (и кой ли може да знае?)  
един часът отмина  
скоро ще стане два  
в това време  
вече бях въвел  
имената на седмина   (Ян Ли)

Сичко свърши.. остана само мигът


Между моята любов и мен ще се възправят
триста нощи, сякаш триста зида,
и морето между нас - като магия.
Само спомени ще има.
О, заслужили страданието вечери,
нощи, скътали надежда да те видя,
равнини на моя път, небесен свод,
който виждам и полека губя...
Окончателно, като изваяно от мрамор,
твоето отсъствие ще натъжава други вечери.

Само спомените за теб ще ми останат .. :(

Аз те изгубвам всеки ден,
тъй както времето се губи,
или надеждата.
Аз всеки ден - и безвъзвратно -
те губя, както
търпението се изгубва.
Но всеки ден ти казваш : не.
Глава поклащаш и ми казваш : не !
От твойто "не" земята се люлее.
Ти не помръдваш устни,
но твоето мълчание прошепва : не !
И неуморно
всеки ден
самотното кафе, което пия,
почерня цялата планета.
ХУАН ГОНСАЛО РОСЕ
превод: Петър Велчев

Какво си казахме, та побягнахме ?!

Н. Скот Момадей, популяризиран като индиански писател и поет (произлизащ от племето кайова), след като през 1968 г. му присъждат Пулицър за романа "Къща от зора".

 

***
Какво си казахме един на друг,
че станахме като сърните:
идат една след друга,
вдигнали глави високо,
наострили уши,
със зорък поглед,
с копита, здраво стъпващи на твърдата земя,
с крака, готови да побегнат.
***