Утре ще е решаващо.
Връзката ми не може да продължава да балансира по този начин, на върха на нож. Ще паднем или от единият, или от другият край, като завися изцяло на неговите решения или инстинкти. Моите решения са взети доста преди да съм ги избрала съзнателно, и съм се посветила докрай. Защото за мен няма нищо по- ужасяващо, по-измъчващо, от мисълта да го изоставя. Това е невъзможно…
Всеки ден се поддържам “заета” с нещо, с работа, която да ме забавлява и да разсейва съзнанието ми. За нещастие обаче е
типът работа, която държи само ръцете ми заети. Умът ми определено има прекалено много свободно време, и излиза извън контрол. Колебая се между толкова напрегнато очакване, че е почти болезнено, и коварен страх, който разклаща решимостта ми.
Трудно удържам малките коренчета надежда, които се
прокрадват в главата ми, само за да бъдат стъпкани грубо. Точно когато нещата в живота ми се стабилизират, точно тогава започват сътресенията, нерешимостта, страховете и всичко, което съм съградила, рухва, остава само основата. Губи се баланса между радостта и тъгата, едното надделява и остава само стъпканите коренчета надежда.
Едно е ясно обаче: баланса между очакването и страха от отхвърляне е възможен след първата среща наживо, само тогава ще знам от какво да се страхувам и какво да очаквам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар