Понякога се чудя какво е значението на някой друг в моята картинка, наречена живот, има ли такова и защо по дяволите трябва да е точно в моята?
Моята картинка си е моя!!! Тъкмо се научавам да не я деля с никой и точно тогава най-неочаквани неща нахлуват в нея и се превръщат в тези, без които не мога дори да си я представя
Всичко иде с багаж, натоварвa, вълнува, създава напрежение, запълва празните места, заема дори най-съкровените и закътани местенца. Там, където преди съм намирала отдих и уединение, става невъзможно да намеря същото, невъзможно е да си върна спокойният и безгрижен живот. Защото картината вече е друга, обстановката, пейзажът, плодовете в натюрморта … защото всичко е придобило нов смисъл, нови цветове.
Не, не се оплаквам, напротив – наслаждавам се на всяко ново нещо, което иде с утрото, независимо дали е радост или тъга. Всяка картина се променя с времето, така или иначе, промяната е процес, който не може да бъде избегнат. Не обичам да се променям, но животът го налага. Дълго време опитвах да живея сама, да не мисля за любов, да не я чакам и да не се надявам, че ще ми се случи. И в резултат на това разбрах, че без дори трошица внимание от някой приятел или дори непознат, не може да се живее. Картина не може да бъде създадена от една боя, независимо какъв вид изкуство е, трябват минимум две/двама за да се нарече “живот”/картина.
Веднъж в живота ми правех нещо, което е само за мен. Взимах най-добрите решения за себе си, и нямах чувства към никого. Правех ги без чувства, не чувствах. И се справях сама, а женските ми потребности като приятелски разговор и секс винаги се намираше кой да ги задоволява. И тъкмо когато спрях да вярвам, да се надявам и да мисля за това, се появи Той … Превзе мислите ми, стопли охладнялото ми сърце, върна ми радостта от живота и допълни картината ми със своята. Чувствам се нужна, ценена, обичана и обичаща. “Картината” ми придоби нов смисъл и нюанс, който никога не искам да изгубя!
Няма коментари:
Публикуване на коментар