неделя сутрин, размазано черно
спомени за преглъщане
шоколад с ниски температури
пропускам си спирките
не стигам ..
ако правилната дума
е Достатъчно
то направи ми дъжд
такъв дето да напои
небето
и пресъхналите звезди
невидимото присъствие
е само осезателно добро усещане
а ти си капка
стичаща сe по стена
от мен
на равни интервали
спящи думи
съчетани подходящо
по цвят и размер
остави ме да прочета
очите ти в дъжда
после ако искаш можеш да си тръгнеш
в последния звук
обичам те!
Ще падне мрак. Ще завали.
И мълния дори ще блесне.
Ще бъда цялa. И живa. А ти?
Далеч от мене. В неизвестност.
И само този тъжен стих
за теб, ръждиво ще напомня.
Отдавна вече не боли.
Ръцете ми не са сиротни.
Сега прегръщам самота
и сякаш в нея съм се влюбилa.
Аз свикнах много да мълча
и в тишината своя да се губя.
Все още полупразното легло
в кошмарите си ме приспива.
Не те сънувам. Знам защо -
кошмарите не са красиви.
Ти беше. Като цялата земя
разпукала се, в китната си пролет.
С онези жеравни ята,
с тревиците, едва наболи...
Отдавна беше. В друг сезон.
Сега навън настъпва есен.
Сега тъмнее небосклон
и пее тъжната си песен.
Ще падне мрак. Ще завали.
Земята кално ще притихне.
Ще бъда цялa. И живa. Дали?
I βез тебe животът има смисъл!
Тъй тръгваш... както и дошъл си...
Ти имаш вятър във кръвта,
ръце протягам - да те върна...
Но не мога да те задържа...
Номад... проклятие дали е
да бродиш в пустошта навред,
без брод пътеки да откриеш,
а аз да съм... обичаща, без теб...
Зове те жаркото пустинно слънце,
влекат те непознати светове,
но знай - посях аз малко зрънце,
любов във вените, сред ветрове...
Пристигаш... както си и тръгнал,
едва удържаш вятъра в кръвта,
ръце протягам - да прегърна,
но днес... ще съумея да те задържа...
Стоиш пред мене и потъвам,
във хитрите ти и малки очи,
от тебе поглед не откъсвам,
не сваляш взор от мен и ти.
Не ми е лесно тъй да те обичам,
но остави ме, да те галя със душа,
да въздишам, и да плача скришом,
опиянена, в твойта мъжка красота.
Обожавам те, и знаеш всичко,
което мисля аз във този миг,
остави ме, мълчаливо да обичам...
И само мисълта във мене да крещи.
Остави ме, искам да потъвам,
в очите ти - бездънното море,
да пия аз горчиво, и до дъно,
да моля, още, мъничко поне...
Позволи, да ти се налюбувам,
да изкопирам всяка мъничка черта,
а после в нощите да те сънувам,
потъвайки отново в твойта красота.
Бъди до мен, това от тебе искам,
с очи да ме изпиваш, както досега,
остави ме, мълчаливо тебе да обичам,
да бъда твоя и неповторима във света...
Ела, денят е мъртъв и студен.
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
приведена над теб,
ще дъхам в твоето "лице",
ще сгрея изстиналото ти сърце -
в таз лунна нощ, под звездни небеса...
"Събуждаме се и виждаме как белите пръсти на развиделяването малко по малко се промъкват в спалнята, и ни се струва, че завесите леко се полюшват от докосването им. Причудливи черни сенки безшумно пропълзяват в ъглите на стаята, за да се скрият там за малко. А отвъд прозореца, сред листата птиците вече започват да чуруликат, от улицата се чуват стъпките на отиващите на работа хора, а понякога и въздишките и виенето на вятъра, идващ от хълма и едва чуто бродещ около още спящата къща - сякаш се бои да не събуди нейните обитатели, макар да се е появил точно за да изгони съня от тъмно-виолетовите му дълбини. Една след друга се вдигат полупрозрачните като воали завеси на сумрака. Обкръжаващите ни предмети бавно придобиват обичайните си форми и цветове и в нашите очи развиделяването връща на видимия свят предишния облик, изкривен от нощната тъма. Призрачните огледала отново започват да живеят своя отразен живот. Угасените свещи стоят на това място, където сме ги оставили снощи, а до тях - книгата, която сме чели преди да заспим, или увяхналото цвете, което сме закачили на ревера си, или писмото, което се боим да прочетем или прочитаме твърде често. Струва ни се, че от вчера нищо не се е променило."
из "Портретът на Дориан Грей", Оскар Уайлд
Щом затворя очи, мигом всичко се скрива-
избелелите дни се насищат със цвят.
Досега беше всичко в душата ми сиво,
а виж как се роди един пъстър свят!
Топла, нежна мечта ме погали със длани
и нощта като в сън оживя и запя.
Беше мойта душа цяла в огнени рани,
а виж как е красива и горда сега!
Аз не мога да спя и рисувам картина
с непозната луна и далечни звезди.
Нещо в мойта душа безвъзвратно отмина,
но не плача, защото до мене си ти!
Аз съм вятъра, в нощи студени
се нося над всички недостигнати
от мен върхове,брегове...
понякога нежно шептя във съня им..
Аз съм вятъра...
Когато съм силна и бурна,
неустоимо разгарям жарта
огън изричам ,на огън приличам
тогава съм просто жена.
Когато съм тиха и нежна,
по детски обичам ,рисувам
по пясъка ,милвам росата,
вярвам в добри чудеса.
Аз съм вятъра...
Тихият огън изгасям,
от силния правя пожар.
Пустинна и огнена,
жадувам ,бушувам,горя и умирам
във танца на своята стихия...
Аз съм вятъра...
нежния полъх,който докосва едва.
Ако се вслушаш,как ти шептя...
Как ти говоря...
С мен ще гориш...и трептиш..
Според древната митология на фините есента е жена- вълшебница , събрала слънчевата топлина през лятото в багрите си и даряваща ги на хората щедро и красиво.
Е С Е Н
Тя пак дойде -
жената зряла с име есен.
Донесе златни цветове,
обагри с тях по начин лесен-
гори , ливади , брегове .
И замириса на листа ,
на дъжд на ветрове - на есен.
На най- прекрасното - жена .
На северната есен .
Това е вече само спомен,
още не те познавах,
беше едно истинско лято,
дните във сън преживявах.
Когато дойде настъпи лятото,
но есента не закъсня
Промени се земята и целия свят,
вятъра донесе дъжда
Ти не знаеш, ти не чувстваш
тази липса
когато дойдеш при мен през нощта,
душата ми тъне в наслада.
Но ще дойде най-щастливия ден,
когато ти ще дойдеш пак при мен!
Но ще дойде най-щастливия ден,
когато ти ще се сетиш за мен!
Когато не си със мене
обхваща ме тревога,
от всичко се стряскам, защото си мисля,
че идваш в моя дом.
Най-тъжния миг на раздялата,
когато си тръгваш
и аз със сълзи на очи се моля на Бога,
дано се върнеш !!!
И ето близо е най-щастливия ден,
когато ти ще си отново до мен!
