събота, 24 октомври 2009 г.

И колко е щастлива, че вали

Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво - шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали.

Потръпва ожаднялото дърво,
разлива се над улиците сиви,
превръща се в дихания горчиви
и сякаш в още нещо, но какво?

Едно листо край погледа кръжи
и с тънък звук денят се разпилява.
Петна от въздух... Вятър ли повява
в черупките на нашите души?

Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става.

oт Иван Методиев

Няма коментари: