събота, 6 декември 2008 г.

С ДУША НА САМОДИВА

Веднъж средата на нощта през есента
край езерото ми, в моята гора
Луната мина и се спря,
заслуша се, в на моята Душа гласа.
Аз пеех тихичко, но от сърце,
и плитките разплитах с две ръце,
и славеят ми подари перце,
а пеех тихичко, и от сърце:
"Косите ми са буен водопад,
очите ми, блестящ са звездопад
Сърцето крие порив млад,
живея тайно в моя си имагинертен свят.
Ръцете ми здрависват се с простора,
а тялото обвито в страстна флора,
със птиците закачам се игриво пак на двора
със слънцето и вятъра опитвам да поспоря
Aз нося, неспокойната душа на самодива
обсебена от ярост дива,
която с пороя от мечти отново се завива
и там в нежност сладострастно се превива.”
Веднъж средата на нощта през есента
край езерото ми, в моята гора
Луната, несъзнателно запя,
песента на моята Душа

Няма коментари: